Пристигам в Добринище по тъмно. Отбих от магистрала “Струма” през прохода Предела, подминах Разлог и се озовах в малкото градче. Оказа се на точно час и половина от София.
Добринище се намира в средата на обширна котловина, обгърната от три български планини – Родопите, Рила и Пирин, с надморско равнище около 850 метра. В близост до него е един от най-известните ски курорти на България – Банско, където се провеждат състезания по ски от различен ранг, както и Световната купа по ски алпийски дисциплини, пише Дневник.
Избрах Добринище заради спокойствието и прочутите му минерални извори
и заради това, че от него започват много туристически ски маршрути в Пирин, към един от които проявявам силен интерес.
Вече съм тук. Видяла умората ми, управителката на хотела, в който се настанявам, ми казва съзаклятнически, докато ми подава ключа от стаята: “СПА центърът работи до 21:00 ч. Всички услуги при нас са с естествена минерална вода.” Поглеждам я с леко недоверие, защото хотелът е в самия център на градчето, разположен в разкошен парк. Но на следващия ден ще разбера, че повечето хотели тук (и не само) използват естествена минерална вода, която идва от 17 извора.
Отправям се директно към хидромасажната зала с джакузи и недоверието ми към думите на управителката изчезва.
Водата е мека, естествено топла – около 34-35 градуса, без мирис и с лечебен ефект
върху ставите и ревматизма – точно каквото ми е нужно, за да се отпусна след пътуването.
След като успявам да се почина, е време да опитам и местната кухня. Ресторантът на хотел “Македонска кръчма” е с битов автентичен интериор, доколкото се ориентирам в тукашния стил. Каменни стени, измазани с бял хоросан, дебели греди на тавана, отворена камина в дъното и пожълтели снимки по стените на страховити войводи…
Поръчвам си лозова ракия “Тиквеш” от Северна Македония и за салата катък – цедено овче мляко, разбъркано с печени чушки и поръсено с орехи. Усещам, че след толкова посетени от мен места из България започвам да се държа като местен – първо си поръчвам твърд алкохол, а после вино вместо обратното, както бих направил във Франция.
Червеното вино, което избирам, е с етикет “Ничия земя” и е на винарска изба “Дамяница”. Интересувам се от името и състава му – направено е от 80% грозде от сорта мерло и 20% каберне совиньон. А името е още по-интересно. По времето на социализма е имало 10-километрова гранична зона между България и Гърция. Дамяница е точно от другата страна на Пирин. Там била забранена зона за всякаква стопанска дейност освен лозарството. Ничия земя! Затова районът е и изключително екологично чист.
Сервитьорът ми препоръчва за предястие местния традиционен колбас бански старец – кълцано месо със сланина, подправено с червен пипер, кимион, копър и мащерка, оваляно в пепел и сушено два месеца.
Междувременно температурата в механата започва да се покачва от тъкмо появилия се оркестър, който заема подиума до входа на помещението и започва своите живи изпълнения. Певицата извива с глас ритмични тъжни народни песни от този край. А в камината, направо върху жарта, вече се пекат пържоли и наденици…
Един французин – на път: Добринище – минерална вода между три планини
Аз се съсредоточавам върху избор за основното ястие – и имам истински проблем. Колебая се между две, чиито имена се затруднявам да произнеса, защото не са сред познатите ми български думи.
Сервитьорът ми обяснява, че първото представлява телешки джолан с картофи, домати, чушки, лук, небелени скилидки чесън – съставките се поливат с олио и червено вино, поставят се в глинен съд и се готвят на бавен огън около 5 часа.
Капамата също се приготвя в глинен съд, но приготвянето й явно изисква висш пилотаж от готвача. Прави се с три вида меса – свинско, телешко и пилешко, към които се добавя кисело зеле, ориз, лук, суджук и кървавица (каква дума само). На дъното на съда се слагат тънки резенчета сланина, след това смес от запържен ориз и зеле, после се нареждат ред месо – свинско, ред зелеви листа, после пилешко и пак зелето, след това телешкото, накрая банският суджук и кървавицата, отново тънки резенчета сланина – всичко това се залива с половин бутилка червено вино и се запечатва отново със зелеви листа. Слага се похлупак и се замазва в тесто. Накрая се пъха във фурна около за 6-7 часа и се пече на температура 120 градуса. И ако това не е истински slow food или “бавна храна”!
Вкусът на капамата е невероятен – тази смесица от пуснатите различни сосове на месата, съчетани с лекия кисел привкус на зелето, допълнено с аромата на ким, черен пипер, омесен с неподражаемия акцент на кървавицата… И още нещо – подредбата на чинията е цяло изкуство – всяко късче месо да стои на мястото в блюдото с тази особена заливка от вкусове!
Градусът в механата е достигнал точката на кипене, а между масите се извива бавно хоро от една компания, която очевидно има повод за празнуване, но аз се отправям към стаят